Кое от света, който ни заобикаля, е реално?
Когато Полеки беше млад, жена му също бе млада. Още по-млада, дори. Леко пълна и винаги готова да прихне по най-малък повод в кръшен, заразителен смях. Името й на актриса в “Ла Фениче” беше едно от най-често споменаваните в градската клюка.
Нейното «Ти си най-добрият!» звучеше повече от убедително.
Коя, обаче, беше базата за сравнение Полеки така и не разбра. Отказваше си да разсъждава, уплашен от възможността фразата й да се окаже ласкателство за мъжките му достойнства.
Един ден Орнела, взе набързо стъкмен куфар* с дрехи и го напусна. Тръшна вратата и скочи в приближилата моторница. Не се чу повече за нея.
Скоро след това се самоуби невръстният им син.
Полеки с ужас установи, че дълбоко в душата му е започнало следствие. Детективът в него събираше доказателства. Появиха се множество улики. Никой нямаше алиби. ДНК-пробите не съвпадаха. Душевните отпечатъци – също. Истината продължаваше да лежи в безсъзнание с прободни рани в сърдечната област. Голяма част от същността му бе разтърсена сериозно и необратимо.
Стоеше неотстъпно до леглото му на смъртник, а той трябваше да надвива обзелата го апатия, за да търси свързващо звено между суровия материал на разследването и попадналите в мрежата му незнайни нимфи, рибари и скитащи музиканти, сред които се губеха следите на жена му.
_____________________________________
*по-късно Полеки щеше да загуби много време, за да търси следи и доказателства в покрепа на тезите “подготвян от дълго време” или “набързо стъкмен”.
* * *
В редките случаи, когато излизаше от вкъщи, не подкарваше моторницата, а вървеше пеша. Нещо, което излизаше далеч извън навиците му. В театъра Ла Фениче престанаха да говорят за жена му и нейните роли. Е, понякога я споменаваха. След някое представление. Сещаха се покрай него и за нея.
Полеки знаеше какво е играта. Не искаше нито за миг да се отказва от нея. Нито да й избяга.
Човек винаги може да изчезне в канализацията. Да изтече, каквото и да означава това. Подмолно. Постепенно.
Така някога се изнесе и той. Напусна себе си. Събра спомени, навици и знания. Побра ги в неголям вързоп и тръшна вратата, както го бе направила тя. Празните помещения останаха да кънтят дълго след това.
«Да побъбрим!» бе предложила съвестта му. Движеха се по брега на словото. Прескачаха локвите на чувствата. Вървяха по тънката ивица между две мълчания. Полеки бе писал някога откровения. До същата тази съвест или каквото е онова там, което говори понякога. Разбираше, че съдбата е, което се случва, а не което си пожелал.
Употребените дребни думи. Всекидневното осиротяване като рецидив в стъклената стая на глупостта. Реалността е кратка!
Каква е разликата между малкия Ню Йорк и голямата Венеция.
Това някога бе любима тема на Полеки, който не искаше вече дори да вижда добре. Диоптрите му се увеличаваха, докато лещите му ставаха все по-слаби.
Какво щеше да е Уди Алън без Манхатън?
Или Венеция без Полеки?
В мъглата на засилилото се далекогледство той забелязваше само излизащата тапа. За тирбушона трябваше да се досеща.
Далновидността, с която се бе гордял някога, се беше оказала дефект. Недостатък. Как да простим на себе си? Можеше ли да си прости някога, че беше предвидил за себе си съдбата на неудачник?
Нямаше да си отговори на този въпрос, дори ако решеше да бъде безмилостен към себе си. Защо да си го задава тогава?
Зададе си, обаче, един друг – «Готов ли съм да забравя всичко, което съм научил досега?»: Готов ли съм да изхвърля всички разписки, хартийки, картички, вещи и вещички и изобщо всичко, събрало се през годините? То е като корабокрушенец да попаднеш на необитаем остров. Нямаш нищо със себе си. Всичко е пред теб и за да оцелееш – трябва да натрупаш съвсем нов опит. Всичко, което си научил досега ще бъде безполезно...
В края на краищата светът е този, който се е побъркал, а не Полеки.
Истината е мъртва! - твърди всяка новородена лъжа.
Може ли изобщо да се вярва някому?
Може! Моля ви само - не всякога и не на всеки.
Никой не казва, че това, в което вярваме трябва задължително да бъде истина. Много по-често се среща точно обратното – вярваме и защитаваме най-ревностно общоприетите лъжи, стремейки се да пропъдим неудобните истини от мисленето си.
Плашат ни. Мъчат ни. Карат ни да се чувстваме непълноценни, нещастни, сами. Кому са потребни подобни истини?
Понякога се случва да ни разбират. Дори да ни повярват. Трябва да сме млади. Или луди. При неврологично съвместими състояния или социално сходни обстоятелства, както биха казали в изисканите среди.
Преди да направиш нещо толкова важно, каквото е изправянето пред собствения си съд, спри се! Нека спре и дъхът ти!
Нека дойде въпросът. А той е: Защо?
В небето летят птици. Много птици. Защо са толкова много?
Следи. От какво са тези следи? Коя сред тях е моята? Защо не може да няма следи?
Мъчат те закономерни съмнения около корените на неща, които са получени наготово, нали? На дарове, които е трябвало да бъдат по-напред заслужени. Така е!
Дойде ли наготово Истината се превръща в подозрение. Действителността - във възмездие. Реалността - в скука.
Къртицата ще продължава да копае. Купчинките ще се множат. Лека-полека ще стигнат до погребания. Кой е погребан тук?
Самият той или кучето на неговата истина?
